„За да бъде радостта ви пълна” . Вход Господен в Иерусалим

entryintojerusalem
Автор: митрополит Иларион /Алфеев/

Днес ние празнуваме входът Господен в Иерусалим — едно от най-печалните и заедно с това едно от най-радостните събития от земния живот на Иисус Христос. Тъжно е защото Иисус Христос влизал в Иерусалим с голяма слава, народът Го посрещал, но Той влизал в Иерусалим не за да се прослави още повече, а за да отдаде Своя живот за спасения на хората, за да пострада и умре. Но в същото време това събитие е радостно, защото твърде много хора, срещайки Го в този момент, изпитвали радост, която се изразявала и в това, че те държали палмови клонки, че постилали дрехите си на пътя на Иисус, и тази радост била особено силна у децата, които, може би, не съзнавали цялото величие на ставащото, но които чувствали със своя дух, със своите сърца, че Иисус Христос им донася радост. И ето за тази радост днес ни говори апостол Павел в Посланието до Филипяни, което ние току-що чухме. Той казва: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” /Филип. 4:4/. Ние трябва да се вслушаме в тези думи и да разберем, че християнството от самото начало и до самия край е религия на радостта. Има много други религии, в които се проповядва послушание към Бога, страх пред Бога, които учат хората да обичат Бога, но, именно християнството е наистина в пълна мяра религия на радостта. Въпреки, че именно християнството – религията на въплътилия Се Бог — съдържа в себе си и целия трагизъм на човешкия живот. Тази радост преминава през цялото Евангелие. Когато се родил Христос, ангели се явили на пастирите и им казали: „Благовестим ви голяма радост”. И после, когато Иоан Кръстител проповядвал за Христос, той говорил за себе си като за приятел на Жениха, който се радва с радостта на Жениха. Господ Иисус Христос в своите притчи неколкократно говорил за пътя към Бога като за път към радостта. Спомнете си притчата за бисера, когато човек, намирайки скъпоценния бисер, продава всичко, което има, от радост, отива и купува този бисер. Той не просто така продава всичко, което има, не по сметка, не защото мисли, че този бисер ще струва по-скъпо, отколкото всичко, което има. Но той продава всичко от радост и купува този бисер. Спомнете си притчата за загубената овца, когато деветдесет и девет овци не се загубили, а една се загубила. И добрият пастир тръгва да търси тази овца и когато я намери, с радост я вдига на раменете си и, както казва Господ, „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници”. И ето даже в Своята последна беседа с учениците Си на Тайната вечеря — ние съвсем скоро ще чуем тази беседа, когато ще чуем дванадесетте Евангелия вечерта на Велики четвъртък, — в тази последна беседа, Христос макар че предсказва на учениците Си за Своите страдания и за Своята смърт, неколкократно им говори за радостта. Той казва: „Аз искам Моята радост да пребъдва във вас, радостта ви да бъде пълна”. И Той казва: „Сега ще имате скърби, но скоро ще настане време, когато вие от радост няма да помните скърбите”. И Той сравнява тази радост на християнина, познал опитно Възкресението Христово, с радостта на жената, която понася мъки, когато ражда, но когато младенецът се роди, тя вече не помни мъките от радост, „защото се е родил човек на света”. И, накрая, когато Христос възкръснал, и мироносиците със страх пристъпвали към гроба Му, не знаейки какво ще намерят там, и те видели ангела, после срещнали Самия Христос, и те с радост побягнали и известили на учениците. И целият подвиг на апостолите, цялата им проповед за възкръсналия Христос, била пронизана от същата тази радост, която е пронизано цялото Евангелие. И ето такъв трябва да бъде и нашият християнски живот.

В духовния живот има много трудове, и от нас се изисква подвиг, ежедневен подвиг на работа над себе си, ежедневен подвиг на покаяние, ежедневен подвиг на вярност към Христа. Но целият този подвиг доставя радост със своите плодове. И тази радост не е просто резултат от подвига на християнския живот, но тя съпътства този труд, който ние ежедневно полагаме за нашето спасение. Преподобни Иоан Лествичник в своята книга „Лествица” говори за радостта на покаянието. Той го нарича „радостотворен плач”. И той пита, защо покаянието, което трябва да бъде съпроводено със скръб, ни донася такава радост? То ни я принася, защото тази радост е неземна, тази радост, има малко общо с това веселие, с което се веселят хората в този свят, когато те си измислят развлечения, а после се радват, участвайки в тези развлечения. Но тази радост е повърхностна, тя е скоропреходна. И когато тя си тръгва, тя оставя в човека същата пустота, която е била в него, преди да дойде тази радост. А радостта, която ни дава Христос, която дава Господ, тя остава в човека завинаги, защото не е скоропреходна земна радост, а това е Сам Бог, Който се вселява в човека, това е този духовен мир, за която говори днес апостол Павел: „Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса.” То ест това е съвършено особен свърхестествен мир, който се вселява в сърцето на човека благодарение на Христа. А за този мир, Христос също говорел на Своите ученици на Тайната вечеря, — „мир ви оставям; Моя мир ви давам». И подчертавал: «Не тъй, както светът дава” /Ин 14:27/, – но съвършено особен духовен мир, който идва от Бога. И всичко това ние узнаваме от собствен опит в християнската Църква.

Ние встъпваме в дните на Страстната седмица, когато заедно с Христос ще преживяваме скръбта на Неговите последни дни, когато крачка след крачка ще следваме Христос чак до Голгога, до разпятието, до гроба, в който Той бил погребан. Ние ще слезем заедно с Него в ада, където Той слязъл след Своята смърт, за да възкръснем заедно с Него. Но тази скръб през Страстната седмица ще се претвори в радост за възкресението Господне, и Господ ще ни даде да усетим тази радост в нощта на Светата Пасха, когато ще се случи това, за което говорил Христос, че „жената, когато ражда, търпи мъки, но когато се роди младенеца, тогава вече не помни мъките от радост”. И ние не ще помним скърбите от тази радост, която препълва нашите сърца.

Целият наш земен живот се състои от скърби, които се преместват с радост. Като правило, скърбите в живота на човека биват повече, отколкото радостите. Скърбите са наш ежедневен кръст, а радостите идват понякога. Изпитания от Бога идват постоянно, а утехата идва само в особени случаи. Но трябва да разберем, че и времето на сегашния ни живот, времето на нашия земен живот е подготовка за бъдещия живот, че ние търпим скърби тук, за да влезем после в радостта на господаря си, за да се възрадваме после в Царството Божие със всички светии, където е непрестанното ликуване, където е непрестанната радост за Христа Иисуса. Нека да помним, че и Страстната седмица, и целият ни живот в Църквата, и целият християнски подвиг, който носим, са ни дадени, за да „влезем радостта на господаря си”, да влезем в радостта на Господа. Амин

Източник: pravmladeji.org

Митр. Иларион Алфеев: Всеправославният събор няма да бъде Осми Вселенски

1271318536_ilarion

В последно време в църковните среди все по-конкретно се говори за предстоящия Всеправославен събор  за неговия дневен ред и срокове. Едновременно с това темата се обсъжда активно в Интернет. Появяват се дори сайтове, които твърдят, че това ще бъде Осмият вселенски събор, който ще стане антихристов, че на него ще се вземат решения в разрез с учението на Църквата, че ще бъде променен църковният календар, ще бъде въведен женен епископат, ще се отменят постите, ще се преразглеждат основите на вероучението. В историята на Църквата е имало седем вселенски събора  първият от тях през 325 г., а последният  през 787-ма. Ще стане ли Осми вселенски съборът, чиято подготовка върви вече половин столетие и който може да се състои в най-близко време?
 
– Мога да уверя всички съмняващи се в това, че този събор няма да бъде Осми вселенски – обяснява председателят на Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия митрополит Иларион (Алфеев). Съборът няма да отмени постите, няма да въведе женен епископат, няма да разреши второбрачие на духовенството, няма да признае власт на Римския папа над Православната църква, няма да подпише уния с римокатолиците – с една дума, няма да направи нищо от онова, от което се опасяват днес някои „защитници на православието”, проявяващи ревност не по разум. Ако пък на този събор се случи нещо, каквото и да било, противно на духа и буквата на седемте вселенски събора и на многовековното Предание на Православната църква, то Руската църква няма да го признае и няма да го приеме.
 
Владика Иларион е разказал, че предстоящият събор е подготвян половин век. Първоначално на дневен ред са били поставени повече от сто теми. След това броят на въпросите за обсъждане е бил съкратен до десет и почти по-всички тях са били изработени общи позиции, които не предвещават никакви революционни промени. Останало е съгласуването на такива въпроси като диптисите. Тоест църковния протокол – в какъв порядък следва да бъдат разположени църквите при споменаване в храмовете и на масата на Събора. В този списък Руската църква е на пето място – нещо, което никой не оспорва. Грузинската църква обаче някои, включително и Руската църква, разполагат на шесто място, а други – на девето.
 
Принципен е въпросът: как ще се приемат решенията на Събора – с мнозинство или с консенсус. Нашата църква е за консенсус, тоест дадено решение да бъде смятано за прието, ако всички са съгласни. На съвещанието на главите на православните църкви през 2012 г. трябва да бъде постигната договорка по оставащите проблеми и да бъде назначена датата на Всеправославния събор.

Източник: dveri.bg

Ораторията „Страсти по Матея” от митр. Иларион (Алфеев) бе изпълнена в София (видео)

93657880d12f3ef8f71bafa8aadbc2ef  Вторник, 26 Февруари 2013 16:17

Старецът умееше да се смее

ilarion
Събота, 08 Март 2008 23:57

Автор: Еп. Иларион (Алфеев)

С отец Софроний – ученик и биограф на преподобния Силуан Атонски, се запознах най-напред задочно – посредством книгата “Старец Силуан”, която през 80-те години се предаваше от ръка на ръка в самиздатски вариант и се ползваше с голяма популярност. Когато бях на шестнадесет се случи да се запозная със сестрата на отец Софроний – забележителна, скромна жена на преклонна възраст – Мария Семьоновна Калашникова. Тя живееше в Москва в стара едноетажна къща на улица “Рилеев” и ние с майка ми често я посещавахме. Тя ни разказваше за отец Софроний, даваше ни да четем писмата му до нея, показваше ни фотографии на неговия манастир. Историята на тяхното общуване е твърде интересна. В детството си те били много близки, но после съдбата ги разделила от двете страни на “желязната завеса”. Отец Софроний емигрирал, прекарал много години  на Атон, после попаднал във Франция и накрая отседнал в Англия, където основал свой манастир. Мария останала в Русия и в течение на много години нищо не знаела за съдбата на брат си, докато през 50-те години той сам я намерил. Завързала се кореспонденция между тях, няколко пъти Мария Семьоновна гостувала при него в Англия.

По-късно, по време на първото ми пътуване до Англия, имах щастието да се запозная със самия отец Софроний. Първата ми среща със стареца (така наричаха отец Софроний всички в основания от него манастир „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс)  завинаги остана в моята памет. Доведоха ме в дома, където той живееше. Срещу мене се изправи човек малък на ръст, извънредно слаб и много стар: беше доста над деветдесет. Първото, което ме порази, беше контрастът между немощното старческо тяло и един светъл, жив, юношески дух, който старецът запази до самата си смърт. Той се приближи плътно до мен, хвана ме за раменете и дълго ме гледа право в очите. После каза: “Кожа и кости. Вие трябва да се храните по-добре. Вас изглежда  в Русия изобщо не са ви хранили” (което, разбира се, не съответстваше на истината). От този момент нататък в манастира ме окръжиха с особени грижи, по указание на стареца една от сестрите следеше за това при мене в килията винаги да има храна.
С отец Софроний се срещахме често и беседвахме дълго. Той ме разпитваше с подробности за живота ми, за плановете ми за бъдещето: имах усещането, че го интересува всичко. Той горещо одобри моето желание да уча в Оксфорд. Въобще, той имаше уважително отношение към богословското образование: всички свои монаси той пращаше по различни богословски учебни заведения. Отец Софроний считаше, че в наше време всеки монах и свещенослужител трябва да бъде високообразован човек. Такава позиция беше учудваща поради факта, че самият отец Софроний нямаше систематично богословско образование.
Той се отнасяше с изключително внимание към моите научни занимания. Веднъж му занесох триста страници стихотворни преводи на “Химните” на преподобния Симеон Нови Богослов с подробен богословски коментар. Старецът, който сам вече не можеше да чете, заставил своите събратя да му прочетат целия този текст на глас (т. е. да му го прокрещят през слуховата тръба). При което те му чели не само самия текст, но и всички бележки. Както ми разказваше по-късно един от монасите, ако по време на четенето виждал, че бележката е голяма и я пропускал, старецът го спирал и питал: “А нямаше ли там бележка?” След този случай монасите ме умоляваха вече да не му нося такива дълги съчинения.
Да се беседва със стареца беше необикновено интересно. Той, като правило, говореше за всичко наведнъж, прескачаше от една тема  на друга. Всеки път разказваше истории от живота си, от времето на пребиваването си в Атон, винаги говореше за стареца Силуан. Често разказваше за това как най-напред се сближил с преподобния Силуан. Това се случило така. Веднъж отец Софроний бил посетен от монах на име Владимир, който търсел от него духовен съвет. Отец Софроний му казал: “Стой на границата на отчаянието”. После добавил: ”А когато не можеш повече, отдръпни се и седни, изпий чашка чай”. На следващия ден отец Софроний видял вървящия по манастирския двор старец Силуан. Като млад монах отец Софроний почтително се отдръпнал встрани, за да отстъпи място на по-възрастния. Като се приближил до него, старецът Силуан казал:
– Беше ли при вас вчера отец Владимир?
Отец Софроний попитал:
– Какво, не съм ли бил прав?
– Не, били сте прав. Но това не е неговата мяра.

След това Силуан извикал при себе си Софроний, дал му своите записки. От този ден започнала тяхната духовна дружба, която не прекъснала до самата смърт на преподобния Силуан.

Когато отец Софроний разказваше тази история, очите му се просълзяваха. Той винаги си спомняше за преподобния Силуан с голяма топлота. Отец Софроний притежаваше дарбата на сълзите. Той имаше онова “милозливо сърце”, което по думите на преподобния Исаак Сириец “пламва от любов към всяко творение, към всеки човек, дори и към враговете на истината”. Когато отец Софроний чуваше за нечия беда, печал, за някаква мъка, случила се на някой човек, той проливаше сълзи на състрадание и се молеше за този човек. Ако чуеше, че някой е тежко болен, се молеше по цели нощи, настойчиво обръщайки към Бог своята молитва през сълзи. И е имало случаи, когато след молитвата на стареца човекът да получи изцеление.
sofro.jpgУмееше старецът и да се смее. Обичаше да разкаже някой анекдот – история от парижкия или атонския си живот. Смееше се по детски – искрено и дълго. Той, например, си спомняше за някакъв дякон в Париж, който веднъж го засякъл в градината да разговаря с дама на духовни теми. Какво си е въобразил дяконът по този повод, остава загадка, но после той дълго време говорел на всички, вдигайки нагоре показалеца си с хитро присвити очи: “А този Софроний – хитрец, хитрец!” Същият този дякон понякога отивал при отец Софроний с бутилка вино; отваряйки я и отпивайки от нея няколко глътки, той започвал да разсъждава: “Отче Софроний, съгласете се, та нали тук в Париж няма истински монаси: само вие и аз. А другите всичките са просто любители.”
А ето и една атонска история. Веднъж, когато отец Софроний – това било вече след смъртта на преподобния Силуан – живеел на Атон в уединение, при него дошъл млад монах, който започнал да го разпитва за това и онова. Чувствало се, че е дошъл за важен разговор, но не се решава да го започне. Накрая той казал: “Отче Софроний, отговорете ми честно, вие коя степен масон сте?” Отец Софроний бил толкова учуден от въпроса, че се хванал с две ръце за главата. Тогава монахът изскочил от килията и съобщил на всички, че отец Софроний е масон десета степен (тъй като на двете ръце, с които той се хванал за главата, имало десет пръста).
Старецът много говореше за Русия. Кой знае защо у него се беше изградило впечатлението, че неговите книги не са признати в Русия; това го огорчаваше силно. В манастира пристигаха много хора от Гърция. Водещи йерарси на Цариградлската патриаршия, такива като патриарх Вартоломей, митрополит Йоан (Зизюлас), епископ Калист редовно посещаваха Стареца. А от Русия пристигаха рядко. Освен това до стареца бяха достигнали сведения за това, че един професор в Русия критикува неговите книги. Аз му говорех за това с каква огромна популярност се ползва в Русия книгата “Старецът Силуан”, а той ми отговаряше: “Да, но ето, еди-кой-си професор счита, че аз съм в заблуждение”. Критиката по свой адрес отец Софроний приемаше с голямо смирение и  молеше Бог да му посочва грешките, които той би могъл да допусне в своите книги.
Почти ежеседмично Старецът провеждаше в манастира беседи на духовни теми. Към тези беседи той се отнасяше като към продължение на литургическото служение, като към “литургия след Литургията”. Веднъж старецът ме благослови да извърша Божествената литургия в манастирския храм. На нея присъстваше самият той и се причасти. Когато службата свърши, той ми каза: “Аз бях на вашата Литургия, а Вие елате на моята”. Имаше предвид беседата, която той провеждаше в манастирския храм в следобедните часове.
През 1993 г., двадесет дни преди кончината на стареца, аз пристигнах в Англия. Още веднага след пристигането си се срещнах с него. Беседвахме без прекъсване четири и половина часа. Както винаги старецът запазваше абсолютна яснота на мисълта, бодрост на духа. Към края той ме заведе при себе си в килията, ние се помолихме заедно и той каза: “Аз много се радвам, че ние с вас се срещнахме преди смъртта ми”. А пък аз трябваше на следващия ден да отлетя за двадесет дни във Франция, след което се връщах в Англия за двегодишно обучение в Оксфордския университет. Аз казах: “Отче, след три седмици аз ще се върна в Англия и, надявам се, ние често ще се виждаме.” Старецът повтори: “Аз много се радвам, че се видяхме преди смъртта ми”. Когато след двадесет дни  позвъних от Франция в манастира, за да съобщя за пристигането си, ме попитаха: “Чухте ли, че старецът си отиде?” Аз пристигнах в деня на погребението му и участвах в погребалната церемония.
Срещата със стареца беше за мене събитие от огромна важност. В негово лице аз видях човека, който е достигнал онова, което на светоотечески език се нарича обожение. Едно е да четеш за обожението у древните отци, съвсем друго е да го видиш със собствените си очи, да видиш примера от жив човек, твой съвременник. Гледайки го, ти изведнъж разбираш, че обоженият човек това не е някакъв небожител; той е същият такъв човек като всички нас, от същата плът и кръв, само че всяка негова дума, всеки поглед, всяко движение са пронизани от Бога. Той остава човек, но във всички негови човешки проявления присъства божествената енергия, божествената благодат.
Превод: В. Домусчиева

сп. Християнство и култура, бр. 17

Източник: dveri.bg

Книги от митр. Иларион Алфеев на руски

1271318536_ilarion  Давам връзки към книги на митрополит Иларион Алфеев на руски, които могат да бъдат прочетени и свалени безплатно:

Таинство веры. Введение в православное догматическое богословие

Жизнь и учение святителя Григория Богослова

Духовный мир преподобного Исаака Сирина

Христос — Победитель ада. Тема сошествия во ад в восточно-христианской традиции

Православное богословие на рубеже столетий

Вы — свет мира. Беседы о христианской жизни

Человеческий лик Бога. Проповеди

О молитве

Священная тайна Церкви. Введение в историю и проблематику имяславских споров

 

Продължението на Тайната вечеря

1_110   Автор: Волоколамски митр. Иларион Алфеев, превод Анна Маринова

Тайнството Причастие съществува в Църквата от тогава, когато на Тайната вечеря Господ Иисус Христос преломи хляба и като го раздаде на Своите ученици, каза: „Това е Моето тяло, което за вас се преломява; това правете за Мой спомен”. След това Той взе в ръце чашата с вино, подаде им и каза: „Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв, която за вас се пролива”. След кръстната смърт на Учителя Неговите ученици се събираха на Евхаристия за преломяване на хляба и вкусване на вино във възпоменание на страданията, смъртта и възкресението на Спасителя Господ.  Евхаристията стана тази основа, на която се съгради Христовата Църква. Нали в първите десетилетия след смъртта и възкресението на Христос Църквата няма нищо друго освен извършването на спомена за Него: още ги няма Евангелията, не е оформено догматическото и нравствено учение. Това, което съединява учениците, това, което именно ги прави Църква, е съвместният им живот в Христа, тяхното спомняне за Спасителя, което намира своя най-висш израз в Евхаристията, когато те се причастяват под вид на вино и хляб с Тялото и Кръвта Христови за спомняне на Неговата смърт и възкресение. По-късно се явяват Евангелията и посланията на светите апостоли, т. е. Свещеното Писание на Новия Завет. Още по-късно са формулирани християнските догмати и се появява стройната система на християнското богословие – всичко това не може да съществува без Църквата. Но първоначалният и основен „формиращ елемент” на Църквата е именно Евхаристията.

Събирайки се за Евхаристия, ние „се вливаме” в това приемство на евхаристийния опит, което съществува в Църквата от времето на Христа и което никога няма да бъде прекъснато.  Даже и в най-тежките и трудни години по време на гоненията Евхаристията е продължавала да се извършва в християнските общини.
По време на съветския атеизъм на Църквата практически са отнети всички права. Забранена е проповедта, свещениците не могат свободно да говорят за Христа, забранено е религиозното образование на децата и участието им в богослужението, практически не се издава християнска литература и Библията е недостъпна за повечето хора. И без съмнение Църквата Христова продължава да съществува и преди всичко се съхранява в Евхаристията, защото това тайнство се извършва постоянно. Ако не било възможно  да го извършват явно – го извършват тайно. Затворниците в Соловец – епископи и свещеници извършват Литургия през нощта,  лежейки на наровете, като за престол им служили гърдите на един от епископите.  И всеки път, когато се извършва Евхаристия в каквито и условия да се случва това – то тя е тази Евхаристия, която на Тайната вечеря е извършва Спасителят в кръга на Своите ученици.
Трябва да знаем, че Литургията, която се извършва днес, – не е само възпоменание, не е само повторение на събитията, които са се случили в миналото, а е пряко продължение на Тайната Вечеря. Свещеникът или епископът – предстоятелят на евхаристийното богослужение произнася същите думи, които Христос произнася на Тайната вечеря: „Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява… Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива…” Свещеникът не действа със своята сила, но с Божествена сила; той заема мястото на Самия Христос, единственият истински Извършител на Литургията. В този случай свещеникът е само оръдие в Божиите ръце. Ако при други случаи свещенослужителят може да привнесе в своето служение нещо лично – например в пастирското слово, в увещанието, в беседата с хората и т. н. то в момента на извършването на Литургията той изпълнява само една функция – явява, представя Христа и Христос действа чрез него.
Затова в Православната Църква съществува традиционно, установено през вековете почтително, уважително отношение към свещения сан – не към свещеника като човек, който има този сан, но именно към свещения сан, чрез който Христос непосредствено общува с хората. И така, когато свещеникът произнася думите на Христос на Тайната вечеря, ние трябва да знаем, че чрез него говори Самият Христос. Целувайки ръка на свещеника, ние в действителност целуваме ръка на Христа, защото в този случай свещеникът явява Христовото присъствие. И цялата Евхаристия, цялата Божествена Литургия – от начало до край се явява това откровение на Божието присъствие, което никога няма да прекъсне. В една от сирийските Църкви – така наречена Асирийска Църква на Изтока има обичай, който в тази Църква се приема за тайнство. Когато се подготвя тестото за евхаристийния хляб, в него се добавя частичка от хляба от предишната Евхаристия. Този обичай е свързан с преданието на Асирийската Църква, съгласно което апостол Йоан Богослов, за разлика от останалите апостоли, на Тайната вечеря получава от Христос две частици от Христовото тяло. С едната той се причастява, а другата запазва за извършване на Евхаристия. Смисълът се състои в това, че евхаристийният хляб, с който се причастяваме днес, е същият хляб, който е бил осветен от Самия Христос. По такъв начин съвременната Литургия не се явява обикновено повторение на това, което някога извършва Христос. Тайната вечеря се актуализира всеки път, когато се извършва Литургия.
Какво става с нас, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни? Разбира се, става онтологично изменение на нашето човешко естество и това изменение е дълбоко вкоренено в самата тайна на Боговъплъщението. Християнството не е само религия, която довежда хората към Бога. И не е само път, който довежда човека до тези духовни висоти, където той се среща с Бога. То е и път, по който Бог Сам премина към човека – това е път на Божественото снизхождение. И независимо от това, колко високо се качваме по „лествицата” („стълбицата” – бел. прев.), която води към Бога, колко сме преуспели в добродетелите, най-същественото в делото на нашето спасение вече е извършено от Самия Бог: Бог е станал човек, ставал е такъв каквито сме ние, станал е Един от нас, за да изживее нашия човешки живот с радостите и скърбите му, с намирането и загубата, с победите и пораженията ни. И тази тайна на Боговъплъщението, която надвишава човешкото разбиране, която не е възможно да бъде рационално обяснена или осъзната, ни се разкрива чрез Евхаристията.
Причастявайки се, ние приемаме в себе си Тялото и Кръвта на Бога, Който стана Човек. С други думи, по този начин става нашето същностно, онтологично съединение с Божеството. Ние не само общуваме с Бога, но Бог влиза в нашето естество, при което това става не по някакъв символичен или духовен начин, но абсолютно реално – Тялото Христово става наше тяло и Кръвта Христова започва да тече в нашите жили. Никоя друга религия не може да даде това на човека. Именно в това се състои уникалността на християнството – Христос не е само учител, не е само нравствен идеал за човека, Той става за него Храна и човек вкусва Бога, съединявайки се с Него духовно и телесно.
Как трябва да се приготвим да приемем в себе си Христос? Как трябва да живеем, за да бъдем достойни за причастие с Тялото и Кръвта Христови? Преди всичко трябва да кажем, че няма човек, който да би бил достоен за светите Христови Тайни. Няма човек, който по своите качества, по начина си на живот да съответства на това, което ние приемаме в Причастието, на тази святост и божественост, която прониква хляба и виното в Евхаристията. „Никой от свързаните с плътски похоти и страсти не е достоен да дойде или да се приближи към Тебе” – така се казва в една от молитвите, които свещеникът чете по време на Литургията на Василий Велики и Литургията на Йоан Златоуст. Затова ние трябва да осъзнаваме, че ние сме винаги недостойни и никога няма да бъдем достойни за Причастието. Не трябва да мислим, че ще станем достойни, ако се причастяваме по-рядко или че ще станем достойни, ако по някакъв особен начин се подготвим за Причастие. Ние винаги оставаме недостойни и нашето човешко естество на духовно, душевно и телесно ниво винаги ще бъде неадекватно по отношение на тайнството Причастие. Без съмнение трябва да пристъпваме към Причастието и осъзнавайки своето недостойнство вътрешно да се готвим да приемем в себе си Христа.
Когато стоим пред светата чаша, всеки от нас изповядва пред Бога, че е първият от всички грешници – „от тях първи съм аз”. И това не е църковна риторика, това чувство трябва да изниква в нас всеки път, когато пристъпваме да приемем светите Тайни. При това, това чувство не е възможно изкуствено да го създадем в себе си – не трябва да се насилваш да мислим, че си по-лош от другите хора, не трябва да извикваш в себе си чувството за погнуса към себе си. Не това иска от нас Църквата. Пристъпвайки към светата чаша, ние не трябва да се сравняваме с другите хора, а да поставим сами себе си пред праведния Божий съд и Божията любов. И ако ние се проникнем от благоговейно чувство на Божието присъствие и предстоене пред Божието лице, тогава всеки от нас наистина ще се почувства пръв от грешниците.
И така, всеки път, когато се подготвяме за Евхаристия, трябва да започнем вътрешен път към причащаването – с осъзнаване на нашата греховност, на нашето недостойнство и нашето безсилие да изменим каквото и да било в себе си по радикален начин. Това първо.
Вторият момент, свързан с подготовката ни към Причастието, е осъзнаването, че с целия си живот и през целия си живот трябва да се готвим за Причастие. Мнозина смятат, че подготовката за Причастие се свежда само до това да се съблюдава пост няколко дни, да се прочете някакво число молитви, да не се яде и пие сутринта. Да, това е нужно да се прави, но това е само спомагателно средство. Подготовката за Причастие се състои в това да живеем по християнски. Ако се причастяваме, но в нас нищо не се случва и ние оставаме такива, каквито сме били по-рано, ако се причастяваме, но няма реална промяна в нашия живот, то Причастието за нас е напразно. Никой от нас не може да бъде достоен за свето Причастие, но Причастието може всеки път да става за нас път към духовно обновление и преображение на целия ни живот. От друга страна Причастието може да се приема „за съд и осъждане”. Затова и ние се молим пред светата чаша: „Господи, да не ми бъде за съд или осъждане причастяването с Твоите свети Тайни”.
Кога Причастието става „за съд и осъждане”? Когато животът на човека не съответства на това, към което призовава това тайнство, когато човек, причастявайки се, остава равнодушен, когато Причастяването става по навик, автоматично. Ако сме си внушили, че трябва да се причастяваме само веднъж в годината или в месеца, но при това не подхождаме с всяка сериозност към приемането на светите Христови Тайни, такова Причастие може да ни бъде „за съд и осъждане”.
На Велики четвъртък когато в Църквата се извършва ежегодно възпоменание на Тайната Вечеря, ние чуваме за човек, който се причастява недостойно. Това е Юда, който заедно с останалите ученици присъства на Тайната вечеря. То е свидетел на живота на Христа, слушател на Неговата проповед, свидетел на извършените от Него чудеса. Нещо повече – той проповядва Христа заедно с другите апостоли, които Христос изпраща на проповед по време на живота Си. И без съмнение той се причастява „за съд и осъждане”. И става така, че той взимайки хляб от ръцете на Господа в състояние на раздвоеност, когато заедно с Бога за него се появява друга ценност – парите, които той в края на краищата предпочита пред Божествената Правда, Самата Тази Правда, с Която той се среща в лицето на Иисус Христос.
Ние трябва да пристъпваме към Причастие без каквато и да била раздвоеност, всецяло предавайки себе си в ръцете на Господа. Всеки от нас, пристъпвайки към светата чаша трябва да казва: „Да, Господи, аз наистина съм пръв от грешниците. Аз съм недостоен и никога няма да бъда достоен за Причастие, но аз жадувам да приема в себе си Твоите Тяло и Кръв, защото искам да променя своя живот. И макар, може би, до сега това не е ставало, аз искам да положа начало”. Всяко причастяване трябва да бъде ако не начало на нов живот, то поне, най-малко опит за започване на нов живот. Причастявайки се със светите Христови Тайни ние трябва да молим от Бога Той радикално да измени нашия живот, защото Божието присъствие трябва да освети нашия живот от неговото начало до неговия край.
При ръкоположението в свещенически сан свещеникът получава от епископа частица от Христовото Тяло с думите: “Вземи този Залог и Го съхрани цял и невредим за Когото ще бъдеш изпитан на Страшния Христов съд”. Тялото Христово му се дава като залог за това той да работи над себе си и да се стреми Христос, с Когото той се е съединил духовно и телесно, да живее в него и да действа чрез него, та той да бъде този орган, чрез който действа Бог. И ние, които при Причастието приемаме Тялото и Кръвта Христови ще бъдем „изпитани” на Страшния съд, където ще се окажем с хора от други религии и такива, които не са вярващи. И именно нас, християните, тези които сме приемали светите Христови Тайни ще ни питат какъв е бил плодът от това Причастие, какво то е внесло в нашия живот, как то го е изменил. Разбира се, това е голяма отговорност и ние, пристъпвайки към светите Христови Тайни, трябва да я чувстваме.
Нещо важно. Причастилият се със светите тайни трябва веднага да започне подготовката за следващото Причастие. Приемайки Христовите Тайни, ние носим в себе си Христос. Ние ставаме подобни на човек, който носи чаша напълнена до края с вино или вода: ако той бъде невнимателен, то може да разлее част от течността, а ако се подхлъзне  и падне, то  ще загуби всичко, което е било в чашата. Като се причастяваме с Христовите тайни, ние трябва да съзнаваме Какво и Кого носим в себе си. И от момента на Причастието, без почивка, без прекъсване трябва да започне подготовката ни за следващото Причастие. И не трябва да мислим, че причастявайки се днес, то за следващата Евхаристия можем да се подготвим за ден или за три дни преди нея, а в останалото време можем да живеем така като че ли Христос не присъства в нас. Ние никога не трябва да забравяме за Христа, с Когото сме се съединили духовно и телесно.
Дните преди Причастието – това разбира се е времето, когато трябва особено съсредоточаване, особено въздържание. Но съществуват различни правила относно поста преди причастие. Някои свещенослужители изискват хората да постят преди причастие три дни, други смятат че е достатъчно да се пости един ден, трети благославят да се причастяват в неделя тези, които са постили в сряда и в петък. Отсъствието на единомислие по този въпрос свидетелства за това, че правилата за поста преди причастие са с твърде късен произход. И са се появили тогава, когато хората са започнали да се причастяват рядко.
Нека да си спомним как се извършва Евхаристията в апостолско време. От посланията на апостол Павел знаем, че Евхаристията е завършек на трапезата. Тази трапеза продължава през цялата нощ и преди утрото завършва с преломяване на хляба във възпоменаване на Спасителя. Естествено, тогава няма никакъв евхаристиен пост. Евхаристията израства от съвместното вкусване на храна и завършва с агапа – трапеза на любовта, която продължава цяла нощ. При това при внимателно четене на посланията на апостол Павел става ясно, че тази трапеза няма нито символичен характер, нито е постна. В едно от своите послания апостол Павел говори, че на тази трапеза човек не трябва да се опива (1 Кор. 11:21).
Но евхаристийната  трапеза не  е само вкусване на храна или пиене на вино, тя не е развлечение. Тази трапеза завършва в невидимото присъствие на Христос, Който казва: „Нима могат сватбарите за постят, когато е с тях младоженецът?” (Мк. 2:19). Евхаристията е този момент, когато Женихът е със синовете „в брачния чертог”, когато Самият Христос присъства – чрез предстоятеля, като извършва Евхаристията – Тайната вечеря. Всичко започва с вкусването на храна, но постепенно възлиза на по-високо ниво – от земната към небесната храна. Не случайно вкусването на храна се съпровожда с четене на Свещеното Писание, молитви и псалми. След това, когато трапезата приключва, този, който я е възглавявал – апостол, епископ или презвитер произнася благодарствена молитва.
Това благодарение и днес е централният момент от Литургията – той е така нареченият „евхаристиен канон”. Както и гръцката дума „евхаристия”, която означава „благодарение”. Това е благодарение не само за извършващата се трапеза, но благодарност за живота на цялото човечество, за целия свят. Ако днес се вслушате в молитвите на Евхаристията, в евхаристийния канон, особено на Литургията на свети Василий Велики, ще видите, че в тези молитви пред нас се разкрива историята на целия свят. Ние благодарим на Бога за това, че Той създаде света и човека, за това, че Той приведе всеки от нас към живот, за това, че за всеки от нас Той стана Човек, страда и умря на кръста. Благодарим на Бога за това, че Той слезе в ада та и там да бъде проповядвано Евангелието, за да изведе от там тези, които са се намирали там. Благодарим на Бога за извършването на тази Тайна вечеря в която под вид на вино и хляб ни преподава Своето Тяло и Кръв за Причастие.
В древната Църква Евхаристията не е само обикновена трапеза – тя е тържествена, празнична трапеза. И сега Евхаристията съхранява характера на празничното богослужение. Не случайно, когато във великопостните дни изминаваме покаен път, Евхаристията се отменя та да можем по друг начин да преживеем съпричастието с Христос – без празничното и благодарствено настроение на Евхаристията. Великият пост е замислен като подготовка, като време, когато в някои дни се въздържаме от Причастие, за да осъзнаем неговата значимост, за да дойдем към Причастието с нещо ново, с нещо натрупано в себе си.
Струва ми се, че в това се състои смисълът на тези правила относно поста преди Евхаристията, които съществуват днес в Църквата.
Казвам това, не за да престанете да постите и да се молите преди причастие и да започнете да се причастявате на сит стомах, както са правили апостолите. Днес няма такава практика. Но бих искал да осъзнаете какъв е смисълът, какво става при Евхаристията и в какво е смисълът при подготовката към Причастие. В историята на Руската Православна Църква има периоди, когато хората се причастяват твърде рядко. Така например през 19 век в Русия повечето от православните се причастяват веднъж в годината, а именно в събота преди първата неделя на Великия пост. Естествено, че дните за подготовка към Причастие тогава са дни на строг пост, време, когато човек трябва да събере себе си, да събере разпръснатия на части през изминалата година човек, докато не е приемал светите Христови Тайни. Разбира се, тази практика не е правилна, не съответства на първоначалния смисъл на Евхаристията.
Колко често да се причастяваме? Каноните на Църквата предписват да не се отклоняваме от Причастие без уважителна причина. В древната Църква по време на Литургията се причастяват всички присъстващи: хората идват на Литургия именно за Причастие, а не само да се помолят и да си отидат. Във Византия на тези места, където Евхаристия се служи всеки ден хората могат да се причастяват даже ежедневно, а там, където Евхаристията  се извършва в неделните дни, както това става в повечето енории, се причастяват веднъж в седмицата. През четвърти век свети Василий Велики отговаряйки на въпроса колко често трябва да се причастяваме, пише: “Добро и полезно би било да се причастяваме всеки ден, но ние се причастяваме четири пъти в седмицата: сряда, петък, събота и неделя”. Минималният времеви промежутък между две Причастия е литургическия ден: не бива да се причастяваме повече от веднъж на ден. Когато се причастяваме на Велика събота, а след това в пасхалната, то реално промеждутъкът е по-малък от 24 часа, но Пасха е нов литургически ден. Но като правило – хората не се причастяват по-често от веднъж в седмицата с изключение на особените дни – такива като Велики Четвъртък, Велика Събота, Пасха. Някои не чувстват в себе си достатъчно сили, достатъчно силен дух или желание да се причастяват всяка неделя, те се причастяват веднъж в месеца. Но месецът, който те прекарват от Причастие до Причастие трябва да бъде за тях време постоянно ново вътрешно приготвяне за приемане на светите Христови Тайни.
Не трябва да се отговаря еднозначно на въпроса колко често трябва да се причастяваме. Аз бих казал така: в идеалният случай трябва да се причастяваме на всяка Литургия. В същото време трябва трезво да оценим възможностите си. Всички живеем на различни нива на интензивност на духовния живот и не всеки може ежедневно да отдава самия себе си на Бога. Често ние не можем да организираме живота си така, че да пристъпваме към Причастие даже веднъж в седмицата. Затова не може да има един общ за всички ритъм. В същото време е важно Причастието да не се превръща в рядко събитие, което става само при дадени случаи например в деня на именния светец или по големите празници, да кажем само на Пасха и на Рождество. Но ако ние пристъпваме към светата чаша няколко пъти или веднъж в седмицата, веднъж на две седмици или в месеца, Причастието трябва да бъде този център, около който израства целия ни живот. Казано по друг начин – целият наш живот трябва да стане Евхаристия. Молейки се, ние искаме от Господ, Той да ни даде сили целия си живот, с всяко дело и слово ние да благославяме Бога „по всяко време”, душата ни да хвали Господа та да въплъщаваме в живота си Неговите заповеди.
Особено важно пред Причастие е да прочетем молитвите към Светото Причастие. Тези молитви дават на човека възможност да се настрои на съответната тоналност, дават му да разбере в какво е смисъла на Причастието. Тези молитви са много дълбоки и съдържателни. И тяхното четене никога не трябва да се превръща във формалност, в рутина.
Има и обстоятелства когато не ни стига времето да подготвителните молитви и най-многото което можем да направим е да съберем сили и да дойдем за Литургия. В подобни случаи не трябва да мислим, че не прочитайки молитвите ние автоматично се лишаваме от право на Причастие. Ние можем да прочетем една молитва за свето Причастие, но ако я прочетем с внимание, с пълно проникване във всяка нейна дума, това вече не е малко.
Освен това не трябва да забравяме, че самата Литургия е молитвена подготовка към Причастие. Идвайки на Литургия, ние се потапяме в тази стихия, която подобно на морски вълни, които закарват лодката в пристанището след час и половина – два ни довежда към светата Чаша. И ако внимателно се вслушваме в думите, които се пеят и четат по време на службата, ще установим, че нашето преживяване на Божествената Литургия е подготовка към Причастието. Литургията започва с възгласа: „Благословено е царството на Отец и Син и Светия Дух”. Тези думи веднага ни потапят в тайната на Света Троица. След това ние чуваме антифоните когато сме призовавани да благославяме Бога: „Благославяй, душо моя Господа. Благословен Си Господи. Благославяй душо моя Господа и цялата моя вътрешност Неговото свято име”. Това означава, че нашето сърце, нашите помисли, всичко, което е вътре в нас, трябва да се преориентира да възхвалява Бога. След това чуваме заповедите на Блаженствата – правила, по които трябва да се устройва нашият нравствен и духовен живот. Слушаме апостола и Евангелието, които също са обърнати към нас и трябва да ни накарат да се замислим за смисъла на християнския живот. След Херувимската песен, когато Светите Дарове се внасят в олтара, започва същинската евхаристийна част на богослужението, т. е. тази, която непосредствено се отнася към претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. И всичко това е подготовка към причастяването, което увенчава Литургията, заради което се извършва Литургията.
Може би не всички знаят, че исторически Малкият и Великият вход са не само църковни церемонии. Малкият вход става в този момент, когато вярващите влизат от притвора в храма, понеже цялата първа част на Литургията се е извършвала в притвора. Четенето на Апостола и Евангелието, проповедта, молитвите за оглашените – всичко се извършвало в централната част на храма. След това от храма се отделят оглашените, т. е. тези, които още не са се кръстили и затова  не могат да се причастят: и понеже не могат да се причастят, не са длъжни да присъстват на самата Евхаристия. Великият вход е моментът, когато свещенослужителите влизат в олтара и там внасят хляб и вино, което по-рано е било принесено от вярващите в храма в качеството на приношение – „проскомидия”. След това следва тази евхаристийна молитва, която за съжаление повечето от нашите енориаши не чуват и не знаят, защото според днешната практика тя, както и някои други молитви, се четат от свещеника „тайно”, но първоначално тази молитва се е чела на глас. В практиката на някои поместни Православни църкви, а и в някои храмове на Руската православна църква тези молитви се четат на глас и тогава вярващите могат да слушат това, заради което всъщност се извършва Евхаристията – самото това благодарение, което по приемство ни е предадено от светите апостоли.
Божествената Литургия в този вид, в който е дошла до нас, се явява някакъв образ, икона на целия човешки живот. Ако възприемаме Литургията като ръководство към действие, и тези думи, които се четат, се пеят и се произнасят на Литургията – като образец, по който ние трябва да живеем нашия живот, то с времето ще дойдем до това, че целият наш живот ще стане Литургия, т. е. всичко което ние правим ще бъде посветено на Бога. И това ще стане не само в момента на причастието, не камо когато се намираме в храма или се молим в къщи, но и при други обстоятелства – на работа, в семейството и даже на почивка, ние няма да се отделяме от Бога, но ще живеем в постоянно чувстване на Неговото присъствие, като посвещаваме на Бога всичко, което правим и в професионален, и в човешки, и в духовен план. Мисля, че именно заради това ние се причастяваме и именно в това се заключава целта, която сме поставили пред себе си – нашият живот да се преобрази по образа на Христа, на Бога, Който стана Човек и той да стане една непрекъсната Литургия, едно непрестанно помнене и благодарение на Бога.
Въпроси и отговори:
– Доколкото разбрах, в XIX век са се причастявали само веднъж в годината – в първата събота на Великия пост? Но защо именно в първата събота?
– Защото тогава от понеделника до петъка на първата неделя на поста цяла вярваща Русия е говеела и е постила: следователно, не трябвало специално да се пости преди Причастие. Но възниква въпросът: доколко ефективно се явява Причастието веднъж в годината? Може ли то да измени човешкия живот? Спомням си думите, казани по този повод от отец Александър Елчанинов: “Урок, който се получава веднъж в годината, нищо не носи”. Впрочем, по-добре е да се получи урокът макар и веднъж в годината, отколкото въобще да не се получи.
– Ако човек не се причастява, то има ли смисъл да остава на Литургията на верните?
– И да, и не. В древнохристиянската практика във всеки храм има група хора, които се подготвят за встъпване в Църквата и не могат да се причастят, защото още не са станали пълноценни членове на Църквата, тъй като още не са приели тайнството Кръщение. Това са така наречените оглашени. Но за тях съществува специална програма, те ходят на занятия и самата Литургия на оглашените е ориентирана към обучени, катехизация. Сега Литургията на оглашение фактически е станала част от евхаристийното богослужение и границата между Литургията на оглашените и Литургията на верните само условно може да се прокара. Смятам, че днес хората, които не са кръстени, или пък се намират в числото на каещите се или просто не са допуснати до Причастие  – за тях все пак е полезно да присъстват на Литургията на верните, макар и това да противоречи на раннохристиянската практика. За съжаление в съвременната Православна църква няма постоянна програма за обучаване на хората чрез оглашение, а затова оглашението става даже чрез самото пребиваване в църквата, слушането на молитвите, на проповедта (в повечето наши храмове проповедта се произнася в края на Литургията, е не по време на Литургията на оглашените).
– Ако тайнството Евхаристия е най-важното в живота на Църквата, то може ли да се смята, че съществува определена диференциация на тайнствата, която да приема, че останалите тайнства само подготвят човека за тайнството Евхаристия?
– Смятам, че да. Например тайнство Кръщение, което заедно с тайнството Миропомазване съставлява един богослужебен чин, се явява тайнство на влизането в Църквата, но това възхождане няма да е пълно, ако човек не се причастява със светите Христови Тайни. Следователно в някакъв смисъл тайнството Кръщение се явява път към Евхаристия. Същото може да се каже и за изповедта. В съвременната практика тя  пряко е свързана с Евхаристията, а в древната практика няма такава връзка. Но смисълът на изповедта е в това, човек да принесе покаяние за своите грехове, да се очисти, а това очистване е нужна отново за участие в Евхаристията. Може да се каже, че Евхаристията е връх на целия тайнствен живот на християнина в Църквата. Не случайно Дионисий Ареопагит назовава Евхаристията „тайнство на тайнствата”.
– Каква е връзката между Литургията и времето? Какво означава „литургично време”?
– Когато се потапяме в стихията на Литургията, ние излизаме от стихията на времето, ставаме неподвластни на времето. Литургическото време тече съвсем различно от обикновеното. Литургията разбира се продължава някакво време – час и половина – два часа, но това време е несъизмеримо с друго, което продължава час и половина – два часа и което ние прекарваме на друго място. Това може да се сравни с усещанията на космонавтите в космоса. Ние смятаме тяхното време по нашия календар, а при тях то тече по друг начин. Приемството на Евхаристията, което идва от Тайната вечеря, е нашето възхождане в миналото на Църквата. Участвайки в Евхаристията, ние събираме в себе си хилядолетния опит на битието на Църквата – не само християнския, но и старозаветния, т. е. практически опита на цялото човечество. Това първо.
А второ – това, че нашето участие в Евхаристията определя нашата бъдеща посмъртна съдба. На Пасха ние пеем в канона, написан от преподобни Йоан Дамаскин: „Дай ни напълно да се причастим с Тебе в невечерния ден на Твоето Царство”. И “невечерния ден” указва именно на отсъствието на времено. В някакъв момент нашият земен живот се прекратява и тогава ние идваме в друго,битие, където извън времето може да бъдем отлъчени от Бога, ако не сме Му причастни или пък да се съединим се с Бога още по-пълно, отколкото се съединяваме с Него в причастието. На земята ние се съединяваме под вид на вино и хляб с Бога в Евхаристията, а тогава няма да има вече хляб и вино, но Самият Христос. И от това дали се причастяваме или не, дали Причастието става реален опит на съединението с Христос и до колко, зависи какво ни чака в бъдещия живот – каква ще бъде степента на нашата близост до Христа или отдалеченост от Него.
– Може ли Бог да не допусне някого до причастие ако той е извършил зли дела?
– Бог винаги знае за цялото зло, което можем да извършим, сме извършили, извършваме или ще извършим в бъдеще. Но това не може да ни бъде оправдание. Да, Бог не винаги ни спира. В някои случаи Бог слага край на злите дела на човека, но в повечето случаи Той търпи греховете на хората. Даже знаейки, че даден човек ще се причасти „за съд и осъждане”, Той все пак не го отлъчва от причастие. Но понякога Бог дава на човека някакъв видим знак, като го кара да се замисли за своето духовно състояние. Всички знаете случая с Мария Египетска, когато тя пожелава да влезе в храма, но някаква сила я отблъснала. Осъзнавайки, че това е Божий знак, тя все пак влиза в храма и се причастява. В този момент тя още не е готова за причастие, но то става за нея някакъв залог, даден й, за да измени своя живот.
В тази поразителна история, която слушаме по време на Великия пост, е интересно и друго. Мария Египетска, след като се причастява  със светите Христови Тайни, отива в пустинята и в течение на много години не участва в Евхаристията, защото в пустинята няма нито храм, нито свещеник. След като след много години се среща със Зосим, тя го моли да я причасти. По време на пребиваването й в пустинята тя няма текстовете на Свещеното Писание и все пак, без съмнение тя е могла да ги научи наизуст. Като се оказва в коренно различни условия, тя не може да се причасти по този начин, по който се причастяваме ние, но очевидно това ставало по друг начин. Известно е, че много отшелници, които живеят в пустинята с години, не влизат в храмовете и живеят без Евхаристия. Заедно с това съществува предание, че някои от тях са причастявани от ангели. Каквото и да се е случвало там, тези нища могат да се разбират като указание за разнообразните начини, по които хората идват при Бога, а също и за това, че някои светии още в земния живот са се причастявали „напълно” за разлика от другите хора.
– Можем ли докрай да преодолеем в себе си раздвоенността?
– Не само можем, но и трябва. Това е задача, която стои пред всеки християнин. Именно заради това и живеем в Църквата, за да преодолеем в себе си „стария човек” и да се възродим за нов живот. Църквата дава възможност на човека да преодолее раздвоеността и да възлезе на това ниво, на което човек намира целостта, загубена в следствие на грехопадението.

Великопостна беседа в храма на св. великомъченица

Екатерина във Всполье

Източник: dveri.bg

Защо митр. Иларион (Алфеев) подкрепя архим. Филип

MA
/На снимката: митрополит Антоний Сурожски/

Автор: З. Иванова

Днес Отделът за външно-църковни връзки към Московска патриаршия, тоест оглавяващият го митр. Иларион Алфеев, заяви, че представителят на Московска патриаршия в София архим. Филип не е бил изгонен, а сам си е тръгнал, защото имал визови проблеми. Всички твърдящи обратното, според митр. Иларион са врагове на руското православие. Преди месец той даже награди игумен Филип заради усърдното му служение в България, връчвайки му златна митра и архимандритско отличие сякаш напук на протестната нота, връчена от нашата държава само няколко месеца по-рано за действията на същия игумен. Подкрепата към архим. Филип обаче не е само „дипломатически ход” за запазване на имиджа на Московска патриаршия със средствата на мира сего, сиреч на кризисния PR. Всъщност, митр. Иларион Алфеев искрено симпатизира на руския представител у нас и затова има обективни причини, а именно общ дух, който поражда еднакви дела. Представа за това ни дава обръщението на забележителния руски йерарх митр. Антоний Сурожски, с което той през 2002 г. моли своя викариен епископ Иларион Алфеев да напусне Великобритания, защото за времето на своето пребиваване там е успял да разстрои епархията и необратимо да противопостави хората. Тогава епископ Иларион също твърди, че „доброволно подава оставка”, а не е изгонен и че е жертва на интриги на шепа недоброжелатели на руското православие…

Ето какво пише приснопаметният митр. Антоний преди десет години за една друга страна и за друга ситуация, която обаче повтаря до най-малките детайли случилото се в София. Публикуваме този текст, защото той може да ни помогне да разберем и случващото се в руската църква у нас. Дали приликите са случайни, оставяме на читателите да преценят:

Митр. Антоний Сурожски: Ние създавахме община с труд и вяра

Скъпи владико Иларион, с чувство на дълбока скръб започвам това писмо. Нима ти не разбираш и не чувстваш, че давайки всенародна гласност на трагедията, която се случи в Сурожска епархия от времето на твоето пристигане в Англия, ти не само разстройваш стройния (до твоето идване) живот в епархията, но и подкопаваш многогодишния труд, положен от други и всенародно опозоряваш името на Руската църква в цяла Европа и Америка? А картината, която ти описваш, в голямата си част не отговаря на истината. И колко злоба и отмъстителност може да открие непредубеденият читател в твоите лични нападки срещу владика Василий и другите!

Ти пишеш, че аз сам съм молел Патриарха да те назначи в Сурожска епархия. В началото ставаше дума за твоето назначение като учен в Кеймбриджкия университет. После Смоленският и Калининградски митр. Кирил каза, че той няма да те пусне да ми помагаш, освен в сан на епископ. Аз се съгласих с готовност, очаквайки в твое лице чувствителен и разбран сътрудник. В това сбърках: очаквах един човек, а пристигна друг. Още в първия ден на твоето идване ти ми каза дълбоко смутилата ме фраза: „Когато възложиха върху ми ръце при хиротонията, аз почувствах, че сега съм архиерей и ЧЕ ИМАМ ВЛАСТ”. Това ме ужаси, тъй като през целия си живот съм вярвал, че ние сме призвани да СЛУЖИМ, а не да властваме. Обърнах ти внимание на това, но видимо без резултат: от първия ден на твоето пристигане в нашата среда ти с твоето авторитарно отношение дотолкова настрои против себе си цялото лондонско духовенство, че ме помолиха да уредя среща между нас, на която те биха могли да ти опишат какво мислят и чувстват.

Тази среща нямаше благ резултат, ти не успя да „чуеш” вика на ранените души и единствено повдигна вражда срещу тези, които с искреност и правдивост ти говореха истината. Същото се случи и когато друга група духовници се срещнаха с тебе и изказаха своите недоумения, към които аз прибавих и своите критични забележки. Ти отказа да ни отговориш. Смущението, което предизвика, започна да се разпространява и сгъстява. Ти започна, използвайки срещите с енориашите, да събираш около себе си почитатели и привърженици, все повече разделяйки енорията на „свои” и „чужди”. Аз те помолих да посещаваш провинциалните енории, което ти и направи много успешно, но и там след твоите посещения започна разделение на „свои” и „чужди” не само между миряните, но и между духовниците.

За първи път след петдесет и трите години на моето служение във Великобритания и Ирландия започна да се ражда взаимно отчуждение. Ти започна да говориш на свещениците, че дори след много години служение те не са получили църковни награди (а всъщност аз не вярвам в наградите, смятайки, че да служиш на Бога и хората е най-голямата чест, която може да се падне на човека, и отличавах с кръст само многогодишното служение и със сан протойерей за многогодишни трудове). Също така ти обръщаше внимание на свещениците, колко незначителни са техните „заплати” и също че някои от тях съвместяват служението Богу и на хората със светска работа, тъй като енориите в провинциите са малобройни и пастирската грижа за вярващите не може да запълни „работния ден”. Аз самият няколко години съвместявах пастирското служение с работата на лекар в Париж. Въпросът за парите, както и този за наградите, започнаха да играят роля, която преди никога не са имали (ти самият поиска 40 хиляди паунда).

А сега искам да премина към основната тема и да кажа няколко думи за самата Сурожска епархия, „наследница на различни течения в историята на съвременната Руска църква”. До революцията във всички столици имаше посолски храмове, след революцията тях вече ги нямаше, но се родиха молитвени центрове или в останалите параклиси и храмове, като Париж, или в домашни църкви. Те обслужваха духовенството, което вече живееше зад граница, или новите изгнанници. Те се отличаваха с крайна беднота и пламенна руска православна вяра в Бога и Родината. Поколението на моите родители и моето поколение познаха Бога „по нов начин”: преди революцията Бог пребиваваше „в слава” в църквите и катедралните храмове, сега Бог ни се откри като Изгнанник, преследван в нашата Родина и „нямащ где глава на подслони”. С изумление познахме в Него Бога-Изгнанник, Който всички разбира и „по-ниско от Когото никой не може да бъде унижен”. В пределната беднота на домовете и храмовете Той живееше между нас, Той беше нашата надежда и сила, утешение и вдъхновение. И от тези дълбини прозвуча гласът на Бердяев, който ни казваше, че ние не сме победено стадо, но че Бог ни е избрал, за да можем в своята немощ да разнесем православието по целия свят. И ние по нов начин виждахме себе си и земята на нашето изгнание. Ние намерихме призвание в това, което преди беше неизречима болка. И станахме свидетели на православието, и възлюбихме нашата беднота, която ни откриваше достъп до най-онеправданите.

Преди много години срещнах патриарх Алексий Ι, току-що ръкоположен за епископ, и той ми поръча: да строиш Църква, която е православна до своите дълбини, с чиста руска духовна и богословска традиция и да е открита за всички, които търсят Бога и още не Го търсят, каквато и да е тяхната националност или език. В същото време лондонската енория узря за осъществяването на това призвание. Увеличиха се смесените бракове, децата започнаха по-малко свободно да говорят на руски език,… все повече мъже и жени вече не бяха с руски произход. Тогава рускоговорещите членове на енорията решихме да въведем в богослужението английски език. Така израсна многоезична, многонационална енория с чисто руска традиция…

Тези години минаха и ти, владико, можеше изцяло да се включиш в работата, като обхванеш големия наплив на нови руски емигранти. Но ти започна да разделяш едните от другите, докато при отличното ти владеене на езиците можеше да станеш „всичко за всички”. Молих те да не внасяш нищо ново в епархията, докато не се проникнеш от живота, с който тя живее, но ти реши да вършиш „своята” работа по своему. На забележката на един свещеник, че променяш нашата практика, ти отговори: „Той постъпва по своему, аз – по своему”.

Това строителство беше възможно само при ПЪЛНА ВЗАИМНА ОТКРИТОСТ на всички членове на енорията и епархията. Тази откритост от самото начало изискваше готовност да се вслушаме един в друг независимо от положението в йерархията, защото волята и истината могат да се открият само чрез готовността да слушаш и чуеш другия, който и да е той. Ти не успя да приемеш това. На критиката отвърна с негодувание, с чувство за унижение и обида и реагира враждебно на този, който не само имаше право да говори с тебе директно, но и смяташе за свой дълг пред тебе и пред цялата общност, пред Църквата, да каже всичко без прикриване. Само на основата на такава откритост се надявах да построя общност, която се състои от отговорни хора, които не се страхуват да се изказват по всички теми от живота. На тези принципи изграждахме енорийските съвети, енорийските събрания, свещеническите събрания, конференциите в епархията, архиерейските съвещания, с една дума – всички срещи, на които всеки може да каже всичко, което мисли, и да бъде сигурен, че ще бъде чут. Този подход изключва всяка авторитарност („с епископ не се спори”). Такъв подход изисква дълбоко приемане на другия не като друг, а като приятел, като част от Христовото Тяло.

След краткото време на твоето пребиваване в нашите среди, когато взаимните отношения станаха твърде напрегнати, аз реших да събера цялото духовенство на среща, на която всеки да може да се изкаже и на която аз сам, след обсъждане, да се опитам да въдворя мир и да открия пътя към откритостта и кръстното взаимно приемане… Още преди това твоите привърженици започнаха „да наводняват епархията с полемична литература, вербувайки свещеници и миряни в твоя лагер” при активното и вредно участие на майка ти (която за всички тези месеци в Лондон нито един път не дойде при мене дори да се поздравим). Смисълът на това събрание беше всички вярващи като отговорни православни да създадат наново единомислието и единодушието, което беше разколебано. Ти не позволи това да се случи, само задълбочи разделението, радвайки се, че „много” застанаха на твоя страна, без да разбираш, че не става дума за победа на едните над другите, а за възсъздаване на това единство, което съществуваше 33 години преди твоето идване. Ние създавахме с труд и вяра отговорна, зряла община. Сега трябва да се заемем с този труд отново. Ти се оказа причина (не само повод) за разрив. Наложи ми се след нашия разговор между трима ни – с тебе, владика Василий и аз, да те помоля да подадеш молба до Светейшия патриарх да бъдеш преместен на друга катедра или длъжност.

… В действията на владика Василий ти видя вражда към тебе самия, докато всъщност неговата реакция съответства на нашите чувства за подобно самоуправство. Също като владика Василий и мене реагираха изборните членове на епархийския и епископските съвети, но без тази лична злоба, която ти виждаш във всяка проява на неодобрение. За тебе те станаха врагове, когато всъщност те се явяват пазители на реда в епархията, които ни защитават от управлението на Отдела за външно-църковни връзки, на когото много руснаци не се доверяват заради сложните отношения, които съществуваха и може би все още съществуват между Църквата и държавата.

В свое време предоставихме на Патриарха проект за възможен Устав, съответстващ на вселенските канони и постановленията на събора през 1917-1918 г., и, което не е маловажно, на законите на Великобритания. Патриаршията не отговори на нашата повторна молба да разгледа и приеме този устав нито с една дума. Предположихме, че това е безмълвно съгласие, имайки предвид думите, казани ми от покойния патриарх Алексий I: „Сега не можем да приемем този устав, но вие живейте по него”. Съгласие, а не хладно отхвърляне без обсъждане. Но горчиво се излъгахме: явно в твое лице Отделът за външноцърковни връзки иска самостоятелно да управлява цялата руска диаспора.

… Няма да се връщам към въпроса за това, как архиеп. Анатолий беше принуден да се оттегли на покой, за да отстъпи на тебе своето място. За това съм писал отделно.

Драги владико, пожали Руската църква и заповядай на твоите привърженици да прекратят подривната дейност. Всички ще замлъкнем, ще започнем да молим Бога за Неговия мир и ще сложим добро начало за по-нататъшното строителство на Сурожска епархия и на твоята нова дейност за благото на Руската църква извън пределите на Великобритания и Ирландия. Христос да бъде посред нас!

Лондон, 2002 г.

Превод със съкращения: З. Иванова

Историята по-нататък: Една година по-късно митр. Антоний (Блум) умира. Кризата в емблематичната Сурожска епархия се задълбочава. През 2006 г. епархията се разпада окончателно, една част се присъединява към Вселенска патриаршия, а друга остава към Московска патриаршия. Еп. Иларион (Алфеев) прави бърза църковна кариера и през 2009 г. оглавява същия този Отдел за външноцърковни връзки към Московска патриаршия и е определян като „външния министър” на Руската църква. Така той поема контрола върху руската диаспора и църковната политика на РПЦ зад граница.

Източник: http://dveri.bg/x9hrk

Молитва и живот

1271318536_ilarion
Автор: Митрополит Иларион (Алфеев)

Молитвата е съпроводена не само с радостта и придобивките, получени чрез нея, но и с усърден ежедневен труд. Понякога молитвата носи огромна радост, духовно освежава  човека, дава му нови сили, открива пред него нови възможности. Но често се случва човек да не е в настроение за молитва, да не му се иска да се моли. Обаче молитвата не бива да зависи от настроенията ни. Молитвата е труд. Преп. Силуан Атноски казвал: „Да се молиш значи да проливаш кръв“. Както и при всеки друг труд, от човека се изисква усилие, често огромно, така че дори, когато не ти се иска да се молиш, трябва да се принудиш да го правиш. Такъв подвиг се възнаграждава стократно.

Но защо толкова често не ни се иска да се молим? Мисля, че главната причина е в това, че нашият живот не съответства на молитвата, не е настроен според нея. Като дете, когато учех в музикалното училище, имах прекрасен учител  по цигулка. Неговите уроци бяха много интересни, но понякога и много трудни, и това не зависеше от неговите настроения, а от това доколко добре или зле съм се подготвил аз за урока. Ако се занимавах у дома повече с дадена пиеса и отивах на урок напълно подготвен, тогава и урокът минаваше като на един дъх, беше приятно и за учителя, и за самия мен. Ако ли пък през седмицата мързелувах и отивах неподготвен, то и учителят се огорчаваше, и на мен ми бе тягостно от това, че урокът не протича както трябва.

Така е и при молитвата. Ако животът ни не е подготовка за молитвата, ще ни бъде много трудно да се молим. Молитвата е индикатор за качеството на нашия духовен живот, един вид лакмусна лента. Трябва да настройваме живота си по такъв начин, че той да съотвества на молитвата. Когато изричаме молитвата „Отче наш“, ние казваме: „Господи, да бъдеТвоята воля“, това означава, че винаги трябва да бъдем в готовност да изпълняваме Божията воля, дори когато тази воля противоречи на нашата човешка воля. Когато казваме на Бога: „И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си“, ние сами взимаме върху себе си задължението да прощаваме на хората, да им опрощаваме задълженията защото ако не го направим за тях, то по логиката на тази молитва, и Бог няма да прости нашите дългове.

И така едното трябва да съответства на другото – животът на  молитвата и молитвата на живота.  Без това съответствие няма да имаме успех нито в живота, нито в молитвата.

Нека не се смущаваме, ако ни е трудно да се молим. Това означава, че Бог поставя пред нас нови задачи, при това трябва да ги решим и в молитвата, и в живота. Ако се научим да живеем според Евангелието, ще се научим и да се молим по евангелски. Тогава и животът ни ще стане пълноценен, духовен, наистина християнски.

Превод Светослав Ангелов

Източник: dveri.bg

Кратките молитви

1271318536_ilarion
Автор: Митрополит Иларион (Алфеев)

Често хората питат: „Как трябва да се молим, с какви думи, на какъв език?”. А някои дори казват: „Аз не се моля, защото не умея, не зная молитви”. За да се молиш не е необходимо никакво специално умение. С Бога можеш и просто да разговаряш. В православното богослужение ние употребяваме особен език – църковнославянския. Но в личната молитва, когато останем насаме с Бога, не е нужен никакъв особен език. Ние можем да се молим на този език, на който говорим с хората, на който мислим.

Молитвата трябва да бъде много проста. Преподобни Исаак Сириец казва: „Нека тъканта  на твоята молитва е проста. Една дума, изречена от митаря, го спасила,  една дума на разбойника на кръста е направила от него наследник на небесното царство”.

Да си припомним притчата за митаря и фарисея: “Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.  А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:10-13). И тази кратка молитва го спасила. Нека да си спомним и разбойника, който бил разпънат редом до Иисус и който Mу казал: “спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лука 23:42).

Молитвата може да бъде и много кратка. Ако вие тепърва започвате своя молитвен път, започнете с кратки молитви – такива, върху които успявате да се съсредоточите. Бог не се нуждае от думи, Той се нуждае от човешкото сърце. Думите са второстепенни, по-важно е чувството, настроението, с които пристъпваме към Бога. Пристъпиш ли към Него без благоговейно чувство или с разсеяност, когато умът ти блуждае по време на молитвата, има много по-голяма опасност да изговориш, докато се молиш неправилна дума.  Разсеяната молитва няма нито смисъл, нито стойност. Тук действа простият закон: ако думите на молитвата не идват от сърцето, те не достигат до Бога. Както се казва понякога, такава молитва не се издига по-високо от тавана на стаята, в която се молим, а все пак тя трябва да достигне небесата. Затова е много важно, всяка дума от нашата молитва да е преживяна. Ако не се чувстваме способни да се концентрираме в дълбоките молитви, които се съдържат в Православния молитвеник, нека опитаме първо сили си в кратките молитви: „Господи, помилуй”, „Господи, спаси”, „Господи, помогни ми”, „Боже, бъди милостив към мене грешния”.

Един от подвижниците е казал, че ако можехме с цялата сила на своите чувства, от цялото си сърце и душа да изречем само молитвата „Господи, помилуй”, то това би било достатъчно за спасението ни. Но там е проблемът, че обикновено ние не можем да направим това с цялото си сърце, не можем да кажем това с целия си живот. И за да бъдем чути, ставаме многословни.

Нека помним, че Бог очаква сърцето ни, а не думите. А обърнем ли се към Него от цялото си сърце, непременно ще получим отговор.

превод: Светослав Ангелов

Източник: dveri.bg/r8x8

Кога е необходимо да се молим

1271318536_ilarion
Автор: Митрополит Иларион (Алфеев), превод Светослав Ангелов

Кога и колко трябва да се молим? Апостол Павел казва: „Непрестанно се молете.” (1 Солун. 5:17). А св. Григорий Богослов пише: „Да си спомняш Бога е нужно по-често, отколкото вдишваш”. Идеалът е целия живот на християнина да бъде пропит с молитва.

Множество беди, скърби и нещастия произлизат именно от това, че човеците забравят за Бога. И сред престъпниците има хора, които са вярващи, но в момента на извършване на престъплението те не мислят за Него. Трудно ще ни бъде да си представим човек, тръгнал да извърши убийство или грабеж, мислейки за Всевиждащия Бог, от Когото не може да остане скрито никакво зло деяние. И веки грях човек извършва именно тогава, когато не помни Бога.

Повечето хора не могат да се молят по цял ден, затова трябва да намерят някакво време, макар и кратко, когато да си спомнят Бога.

Сутрин се събуждаме с мисли затова, което ни предстои да свършим през деня. Преди всички вие започвате да действате и се потапяте в неизбежна суета, но посветете поне няколко минути на Бога. Изправете се пред Него и Му кажете: „Господи, Ти си ми подарил този ден, помогни ми да го премина без грехове, безпорочно, запази ме от всяка злина и нещастие”. И призовете Божието благословение над започващия ден.

През цялото време се старайте да си спомняте колкото може по-често за Бога. Ако се почувствате зле, обърнете се с молитва: „Господи, зле ми е, помогни ми”. Ако пък ви се случи нещо хубаво, кажете: „Господи, да Ти бъде слава, благодаря Ти за тази радост. Вълнувате ли се заради някого, тогава кажете: „Господи, безпокоя се за нея; тревожа се и скърбя за него, помогни му. И така през целия ден, каквото и да се случва, превръщайте го в молитва.

Когато денят ви отива към своя край и вие се приготвяте за сън, припомнете си деня, благодарейки Богу за всичко хубаво, което се е случило, и принесете покаяние за всички недостойни постъпки и грехове, които сте извършили през него. Измолете от Бога помощ и благословение за предстоящата нощ. Научите ли се така да се молите през всеки един ден, скоро ще установите, че целият ви живот става все по-пълноценен.

Често хората оправдават нежеланието си да се молят с това, че са твърде заети, потопени в ангажименти. Да, мнозина от нас живеят с такъв ритъм, с какъвто не са живели хората в древността. Понякога в течение на един ден трябва да свършим много неща. Но винаги има паузи. Стоим на спирката например и чакаме трамвая (четири- пет минути)… Возим се с метрото (двадесет-тридесет минути). Набираме телефонен номер и чуваме сигнал „заето” – ето ви още няколко минути… Използваме ли тези паузи за молитва, те няма да бъдат „изгубено време”.

Източник: dveri.bg/kupuw